Как разбираме и представяме историята си

 В статия в англоезичния ancient.eu (съкр. от Ancient History Encyclopedia) озаглавена "Чуждите влияния и вносните луксозни предмети в Тракия" (https://www.ancient.eu/article/1417/foreign-influences--imported-luxuries-in-thrace/ ) авторката Т. Николова без притеснение пише следното: 

"A substantial amount of the artefacts in the Thracian archaeological record comes from diverse cultural and stylistic traditions. Seemingly, such objects have been produced in various workshops all over the ancient world from the pre-Achaemenid Middle East to Asia Minor and Classical Greece. The Thracian elite highly appreciated foreign luxuries and their tombs and graves were packed with imported pieces. Some of these objects were passed down in families for generations. Most of the artefacts were brought by foreign delegations in the form of diplomatic gifts to the local Thracian tribal chiefs."

Което в превод би трябвало да означава :

"Значителен брой артефакти в Тракийския археологически фонд произхождат от различни културни и стилистични традиции. Очевидно, подобни обекти са произведени в разни работилници из целия древен свят от пред-Ахеменидския Близък изток до Мала Азия и Класическа Гърция. Тракийския елит ценял високо чуждите луксозни предмети и неговите гробници и гробове били попълвани с вносни неща. Някои от тези предмети се предавали от поколение на поколение. Повечето от артефактите били донесени от чужди делегации под формата на дипломатически подаръци за местните племенни шефове." 

В подкрепа и като фон на този увод, не оствящ много съмнение във всъщност нетракийския произход на инак известните за мнозина като "тракийски съкровища", сънародничката ни показва картинки на амфори, изработени естествено в ахеменидски (персийски) стил: 

Silver amphora-rhyton with zoomorphic handles. C. 500 BCE, Vassil Bojkov Collection.
Photographer: Marin Karavelov for the Thrace Foundation http://www.thracefoundation.org

Silver-gilt amphora-rhyton from Kukouva Mogila tumulus, Duvanlii. Early 5th century BCE. National Archaeological Institute with Museum - BAS. Photo: Nikolay Genov in catalogue of the exhibition Los Tracios. Tesoros enigmбticos de Bulgaria, Barcelona-Valencia-Madrid, 2005-2006 CE.

Относно амфората-ритон от втората снимка (от Кукова Могила, некропол Дуванли) Т. Николова заявява направо: "Тази форма, със зооморфни дръжки и гърло е представена в релефите от Ападана в Персеполис, като част от даровете поднесени на царя, в ръцете на дароносците ... Формата на съда, декорацията и стила са наистина персийски по характер." 

Ападана е значителната по размери приемна зала на владетеля в столицата на Ахеменидската империя Персеполис, която вероятно е измежду най-старите постройки там. На релефи от двете страни на стълбището към нея са изобразени представители на различните народи, племена и етноси, които като поданици на империята ежегодно се явяват там и поднасят на владетеля дарове. Измежду тези народи/етноси са напр. парти, бактри, сирийци и пр., вкл. и обитатели на най-северната част на Мала Азия като лидийците. 

Ето снимка на визираната от Т. Николова част от горния релеф, на който тя е забелязала "оригинала", по образец на който /според нея/ е изработена и амфората от Дуванли: 

(Photo by Vivienne Sharp/Heritage Images/Getty Images)

Самата снимка от gettyimages.com е под заглавие "Relief of Syrians or Lydians, the Apadana, Persepolis, Iran", а под нея има следния текст: "Релеф на сирийци или лидийци, Ападана, Персеполис, Иран. Столицата на ахеменидска Персия, Персеполис е построена предимно при управлението на основателя на династията Дарий I (522 - 485 Пр.Хр. ) и сина му Ксеркс I (485 - 465 Пр. Хр.) Една от главните и най-стари постройки е на великата приемна зала или Apadana. Всяка година царят получва там  подаръци от представителите на всички народи в Ахеменидската империя, която през най-голямото си разширение се простира от Либия на запад до Индуската долина на изток. Източния вход на Ападана бил декориран с релефи на народите поданици на империята."

От това следва, че като минимум не може  да се твърди еднозначно и настойчиво, че амфорите-ритони от Дуванли и "Колекция Васил Божков" са ахеменидски, т.е. персийски, в смисъла на който навежда текста на Т. Николова - т.е. произведени от персийски майстори в персийски стил и в персийска работилница, а по-скоро че категорично не са персийски. Дарените на ахеменидския владетел сходни предмети (не личи напр. да са и ритони!) от релефа са в ръцете на представител на различен от персите/иранци етнос - като втория посочен такъв т.е. лидийците обитават най-северозападната част на Мала Азия и са непосредствени съседи на множество тракийски племена, вкл. фриги, мизи, витини, трояни, пафлагонци, карийци и пропонтийските такива. Освен това зооморфната стилистика не е никак чужда на тракийските майстори, при това не само и не единствено на скитските такива. Интересна подробност е, че мъжът непосредствено зад този който държи интересуващите ни предмети на релефа от Ападана, носи два съда които по всякакви критерии не са нищо друго освен т.н. phiale или  libation bowl, т.е. купа за възлияния и според преобладаващото мнение  са гръцки като форма и стил. Така например, в сайта на Метрополитан Мюзеум ъф Артс под снимка на също такава фиала като от релефа от Ападана има текст, според който това е съд от Източно гръцка култура от архаичния период 6 век Пр. Хр. : 

https://www.metmuseum.org/art/collection/search/255829

Фиалата от Метрополитан Мюзеум 

и тази от релефа от Ападана, Персеполис

От горното следва, че щом сирийци или лидийци са могли да даряват персийския си владетел с явно считани (днес) за гръцки по форма, стил и декорация фиали, то не е невъзможно тези или други негови поданици да са ползвали за дарове и други предмети, непроизведени от техните народи или не в техните традиции и стил. Възможно е следователно както фиалите да са гръцки, така и амфорите-ритони да са тракийски (бидейки именно траките известни с производството и консумацията на течността, вливана в тях) - в двата варианта: 1. като произведени от траки в тракийските земи вкл. и в Мала Азия или 2. като само повлияни от тракийски стил, форма, декорация, техника и пр. На влияние в двете посоки (от Персия към Европа /вкл. европейска Тракия/ и обратно) указва текста под снимка на ритон с торс и глава на пантера и дурги стилистични елементи от култа към Дионис (лозови листа, гроздови чепки), който естествено е презентиран като гръцки: 

https://www.metmuseum.org/art/collection/search/326623

Към снимката са написали, че ритона и животно-главите съдове били осиновени от гръцкия свят, като обаче както се вижда и от конкретния образец стилистика характерна за култа към бога на виното Дионис (пантера, лози, грозде) била възприета на изток от персийските династии. Това отново потвърждава, че влияние от историческата и културна родина на Дионис към Ахеменидски Персеполис е не само твърде вероятно, но и съвсем реално (с или без гръцко посредничество). 

Вулгарис/Болгарский или за българската следа в гръцкия мегализъм и руския византизъм

       

         С надеждата да стигне до повече сърца и умове споделям тук един достоен за (всяко) внимание текст, който лично считам за задължителен за всички които, не се притесняват от (осъзнаването и признаването на) единствения и неоспорим наш тракийски (и български) произход. Под "наш тракийски (и български)" произход имам предвид, че днешните българи, макар и не единствени, сме преки вкл. генетични потомци на многоплеменната, но хомогенна в езиково и етнокултурно отношение, автохтонна за Балканите общност/народност, известна в древността с името "траки", част от които по-късно са наричани "българи" (също както други нейни части /в различни периоди/ са наричани скити, фриги, даки, готи, славени /славяни/ и пр.) Става дума за статия от Асен Чилингиров със заглавие "РАЗМИСЛИ ОКОЛО ЕДИН ЮБИЛЕЙ* По случай 200-годишнината от смъртта на Евгений Вулгарис" (* публикувана за първи път в списание ИСТОРИЧЕСКО БЪДЕЩЕ, 2007, № 1-2, с. 250-263), налична и онлайн на адрес: Евгений Вулгарис - Размисли около един юбилей. 

          По пределно ясен начин статията избистря (поне за мен) едни дълбоки и затлачени с векове мътни води и въпроси като: защо някои от нас - носещите много имена днес траки /българи, сърби, румънци/, не сме се харесвали, каквито сме, и сме искали да бъдем други (или поне потомци на такива), както и защо други и днес не се признават за, каквито всъщност са /"северномакедонци"/. 

             Посочва КОЙ, кога и как е зпочнал възраждането на съвременните, днешни "гърци" за да стигнат те до "Мегали" идеята си, а още и КОЙ и за какви заслуги се е наредил сред най-видните поддръжници крепители на руската "Треторимска" имперска доктрина, на Руската империя като наследник на Византия.

  

             За десерт - изяснява за КОГО персонално и еднолично се отнасят думите "О нераузмни и юроде..." и защо ТОЙ и подобни нему са в основата на горното нехаресване на себе си, както обаче и на посочените мегализъм и византизъм.

             И най-важното - аз разбрах защо и как скромния труд на един единствен Паисий (почти напълно непознат на историята и историците, роден и умрял неизвестно кога и къде) е могъл значително да неутрализира многогодишните, подпомагани от най-високо, академични усилия на вероятно десетки или стотици като въпросния ТОЙ.

                   Ето малка част от текста: 

   " През миналата година гръцката общественост почете тържествено 200-годишнината от смъртта на Евгений Вулгарис, считан за централна фигура на гръцкото национално възраждане. Тържествата завършиха с две научни конференция на родното място на юбиляра, о-в Корфу/Керкира – първата под покровителството на всеросийския патриарх Алексей, към участниците на която той изпрати специално послание, изтъкващо големите заслуги на Вулгарис за умственото и политическото пробуждане на Гърция, за неговата борба за запазване чистотата на православната вяра, за верността му към учението на светите отци и за църковната му служба в Русия, където е бил призван с Божия промисъл. Тези тържества, както и самият юбилей, останаха извън вниманието на българската общественост, на която ежедневната преса не пропуска да съобщи за значително по-маловажни събития, случили се в най-далечни страни, на много десетки хиляди километри. Затова читателят с пълно право ще се запита: Кой е този велик грък с българско име? Съществува ли някаква връзка между неговия живот и неговата дейност с България и по-специално с българското национално възраждане, което явно протича по същото време, по което протича дейността на юбиляра? И защо името му не се споменава от българската историография и не се свързва с културната история на нашия народ?  

      Тази статия има за цел да отговори на първите два въпроса – отговор на третия въпрос трябва да си даде читателят, след като се запознае с някои факти, които биха осветлили една от най-тъмните и най-заплетените страни на културната и политическата история на нашия народ, с която са вършени и продължават да се вършат най-много манипулации: комплекса от въпроси, свързани с етническатата му принадлежност, с неговия произход, с неговите културни традиции и с неговата национална идентичност. Или с други думи въпросите, които повдига един друг българин, за когото се приема с повече или по-малко основания, че е централната личност на българското възраждане – Паисий Хилендарски. Затова е нужно въпросите, свързани и произлизащи от живота и дейността на гръцкия възрожденец, да се разглеждат паралелно с живота и дейността на българския, която започва по същото време, но и в един и същ район с радиус по-малък от 10 км. Или показано нагледно – разстоянието в София между Орловия мост и разклонението към летището и квартал Младост. Защото това е разстоянието от килиите на отец Паисий в Хилендарския и Зографския манастир, където той в първата половина на 1750-те години пише историята си, до основаната през 1749 година върху землището на съседния Ватопедски манастир Атонска академия. А на това място протича от 1754 до 1758 година цялата възрожденска дейност на Вулгарис." 

    "Ако и гръцките автори да мълчат, толкова по-красноречиво говори за него Паисий Хилендарски – негов съотечественик, съвременник и съсед по манастир. Защото именно Евгений Вулгарис е адресантът в посвещението на книгата му, което днес знае всеки българин и което е използвано тук като мото на статията. И това посвещение има тъй универсален характер, че досега никой от безчислените изследователи на Паисий и на неговото дело не е забелязал, че този адресант е една конкретна личност – при това една от най-известните личности в културния ландшафт на Балканите през ХVІІІ век, хвърлила своята сянка далеч извън техните предели и надживяла с векове епохата. И Паисий е този, който е могъл да разбере най-добре проблемите в характера на своя сънародник, чието понижено самочувствие идва единствено от това, че не е „достатъчно грък“. Дори когато съвременниците му го превъзнасят като „втори Платон“, това не го успокоява и той иска да бъде „по-грък от гърците“ – а това е комплексът за малоценност, тъй характерен за всеки ренегат, който знае дълбоко в душата си, че каквото и да прави, никога няма да бъде считан от инородните си съвременници за равностоен.

    И да не се публикуват документите, свързани с разрива на Вулгарис с цариградската патриаршия, причините за този разрив ще открием в съчиненията му, отразяващи точно неговите възгледи и идеи. А едва ли може да съществуват по-големи противоречия от тези между застъпваните от него хуманистични принципи и толерантност, които той извлича от старогръцката философия и от своите образци сред съвременните философи, на първо място Волтер и Джон Лок от една страна – и ретроградното богословие на цариградската патриаршия от друга страна. Трудно може да се намери и друго място, където това богословие да се изповядва и да се поддържа тъй силно, както в гръцките светогорски манастири и в патриаршеската школа в Цариград. И ако Вулгарис е имал някакви илюзии да въздейства по някакъв начин върху мирогледа на своите гръцки съвременници в Цариград и Атон, тези илюзии са се разпръснали още при първия му досег с тях и е повече учудващо, че Вулгарис е трябвало да изчака четири години, преди да прекрати своята дейност. А от идеите му относно величието на старогръцката култура и философия се възприема само манията за величие у „преките ѝ наследници“, изродила се в мегаломанията, която ще стане у тях ръководна идея."