С надеждата да стигне до повече сърца и умове споделям тук един достоен за (всяко) внимание текст, който лично считам за задължителен за всички които, не се притесняват от (осъзнаването и признаването на) единствения и неоспорим наш тракийски (и български) произход. Под "наш тракийски (и български)" произход имам предвид, че днешните българи, макар и не единствени, сме преки вкл. генетични потомци на многоплеменната, но хомогенна в езиково и етнокултурно отношение, автохтонна за Балканите общност/народност, известна в древността с името "траки", част от които по-късно са наричани "българи" (също както други нейни части /в различни периоди/ са наричани скити, фриги, даки, готи, славени /славяни/ и пр.) Става дума за статия от Асен Чилингиров със заглавие "РАЗМИСЛИ ОКОЛО ЕДИН ЮБИЛЕЙ* По случай 200-годишнината от смъртта на Евгений Вулгарис" (* публикувана за първи път в списание ИСТОРИЧЕСКО БЪДЕЩЕ, 2007, № 1-2, с. 250-263), налична и онлайн на адрес: Евгений Вулгарис - Размисли около един юбилей.
По пределно ясен начин статията избистря (поне за мен) едни дълбоки и затлачени с векове мътни води и въпроси като: защо някои от нас - носещите много имена днес траки /българи, сърби, румънци/, не сме се харесвали, каквито сме, и сме искали да бъдем други (или поне потомци на такива), както и защо други и днес не се признават за, каквито всъщност са /"северномакедонци"/.
Посочва КОЙ, кога и как е зпочнал възраждането на съвременните, днешни "гърци" за да стигнат те до "Мегали" идеята си, а още и КОЙ и за какви заслуги се е наредил сред най-видните поддръжници крепители на руската "Треторимска" имперска доктрина, на Руската империя като наследник на Византия.
За десерт - изяснява за КОГО персонално и еднолично се отнасят думите "О нераузмни и юроде..." и защо ТОЙ и подобни нему са в основата на горното нехаресване на себе си, както обаче и на посочените мегализъм и византизъм.
И най-важното - аз разбрах защо и как скромния труд на един единствен Паисий (почти напълно непознат на историята и историците, роден и умрял неизвестно кога и къде) е могъл значително да неутрализира многогодишните, подпомагани от най-високо, академични усилия на вероятно десетки или стотици като въпросния ТОЙ.
Ето малка част от текста:
" През миналата година гръцката общественост почете тържествено 200-годишнината от смъртта на Евгений Вулгарис, считан за централна фигура на гръцкото национално възраждане. Тържествата завършиха с две научни конференция на родното място на юбиляра, о-в Корфу/Керкира – първата под покровителството на всеросийския патриарх Алексей, към участниците на която той изпрати специално послание, изтъкващо големите заслуги на Вулгарис за умственото и политическото пробуждане на Гърция, за неговата борба за запазване чистотата на православната вяра, за верността му към учението на светите отци и за църковната му служба в Русия, където е бил призван с Божия промисъл. Тези тържества, както и самият юбилей, останаха извън вниманието на българската общественост, на която ежедневната преса не пропуска да съобщи за значително по-маловажни събития, случили се в най-далечни страни, на много десетки хиляди километри. Затова читателят с пълно право ще се запита: Кой е този велик грък с българско име? Съществува ли някаква връзка между неговия живот и неговата дейност с България и по-специално с българското национално възраждане, което явно протича по същото време, по което протича дейността на юбиляра? И защо името му не се споменава от българската историография и не се свързва с културната история на нашия народ?
Тази статия има за цел да отговори на първите два въпроса – отговор на третия въпрос трябва да си даде читателят, след като се запознае с някои факти, които биха осветлили една от най-тъмните и най-заплетените страни на културната и политическата история на нашия народ, с която са вършени и продължават да се вършат най-много манипулации: комплекса от въпроси, свързани с етническатата му принадлежност, с неговия произход, с неговите културни традиции и с неговата национална идентичност. Или с други думи въпросите, които повдига един друг българин, за когото се приема с повече или по-малко основания, че е централната личност на българското възраждане – Паисий Хилендарски. Затова е нужно въпросите, свързани и произлизащи от живота и дейността на гръцкия възрожденец, да се разглеждат паралелно с живота и дейността на българския, която започва по същото време, но и в един и същ район с радиус по-малък от 10 км. Или показано нагледно – разстоянието в София между Орловия мост и разклонението към летището и квартал Младост. Защото това е разстоянието от килиите на отец Паисий в Хилендарския и Зографския манастир, където той в първата половина на 1750-те години пише историята си, до основаната през 1749 година върху землището на съседния Ватопедски манастир Атонска академия. А на това място протича от 1754 до 1758 година цялата възрожденска дейност на Вулгарис."
"Ако и гръцките автори да мълчат, толкова по-красноречиво говори за него Паисий Хилендарски – негов съотечественик, съвременник и съсед по манастир. Защото именно Евгений Вулгарис е адресантът в посвещението на книгата му, което днес знае всеки българин и което е използвано тук като мото на статията. И това посвещение има тъй универсален характер, че досега никой от безчислените изследователи на Паисий и на неговото дело не е забелязал, че този адресант е една конкретна личност – при това една от най-известните личности в културния ландшафт на Балканите през ХVІІІ век, хвърлила своята сянка далеч извън техните предели и надживяла с векове епохата. И Паисий е този, който е могъл да разбере най-добре проблемите в характера на своя сънародник, чието понижено самочувствие идва единствено от това, че не е „достатъчно грък“. Дори когато съвременниците му го превъзнасят като „втори Платон“, това не го успокоява и той иска да бъде „по-грък от гърците“ – а това е комплексът за малоценност, тъй характерен за всеки ренегат, който знае дълбоко в душата си, че каквото и да прави, никога няма да бъде считан от инородните си съвременници за равностоен.
И да не се публикуват документите, свързани с разрива на Вулгарис с цариградската патриаршия, причините за този разрив ще открием в съчиненията му, отразяващи точно неговите възгледи и идеи. А едва ли може да съществуват по-големи противоречия от тези между застъпваните от него хуманистични принципи и толерантност, които той извлича от старогръцката философия и от своите образци сред съвременните философи, на първо място Волтер и Джон Лок от една страна – и ретроградното богословие на цариградската патриаршия от друга страна. Трудно може да се намери и друго място, където това богословие да се изповядва и да се поддържа тъй силно, както в гръцките светогорски манастири и в патриаршеската школа в Цариград. И ако Вулгарис е имал някакви илюзии да въздейства по някакъв начин върху мирогледа на своите гръцки съвременници в Цариград и Атон, тези илюзии са се разпръснали още при първия му досег с тях и е повече учудващо, че Вулгарис е трябвало да изчака четири години, преди да прекрати своята дейност. А от идеите му относно величието на старогръцката култура и философия се възприема само манията за величие у „преките ѝ наследници“, изродила се в мегаломанията, която ще стане у тях ръководна идея."
No comments:
Post a Comment